“Сексуално-енергетическата социология като наука се
развива, опирайки се на социологическия фундамент, заложен от Маркс, и на
психическия фундамент, заложен от Фройд. По своята същност, тя се явява масова
психология и сексуална социология едновременно.”
Вилхелм Райх
“Ако проникнем малко по-навътре от повърхността на
душата, се натъкваме на исторически пластове, които не са мъртъв прах, а
продължават да живеят и действат във всеки човек, и то в такъв обем, за който
ние навярно все още не сме в състояние да си създадем истинска представа при
сегашното състояние на нашето познание.”
Всъщност, съвременните германски критици на
Франкфуртското училище разискват по второстепенни въпроси.
Комунизмът налагаше своите общозадължителни правила за
поведение с безпощаден терор и насилие, но в своята съвкупност душевните
съпротивителни сили на източноевропейските народи излязоха от този исторически
сблъсък още по-закрепнали и заздравени, в отличие от днешното душевно състояние
на западноевропейците. Такава бе главната мисия на Франкфуртската школа – да се
разрушат вътрешните структури и подреденост на вражеската народностна душа. Но
това е все едно да се унищожи, онова, което Юнг дефинира като “колективно несъзнавано”. “Съзнанието
и несъзнаваното – пише той през 1959 – не образуват едно цяло, когато едното
бива потискано и увреждано чрез другото”.
Ако методиките и
идейните механизми, разработвани от Франкфуртските стратези, не можаха да
сработят на източноевропейска почва, то е именно поради това, че освен
преживяния безпощаден терор, насилие и грабежи, хората от Източна Европа
придобиха едно безценно знание за формите и превъплъщенията на злото, както и
умения за собствена самоотбрана. Западният човек никога не ще разбере
източноевропееца, по простата причина, че той самият няма създадено дори
приблизително понятие за ролята, смисъла и същността на комунизма.
Необходимо ли е тук да припомням необмислените приказки
на някои бундесполитици, които в началото на 90-те надменно определяха
германците от бившата ГДР като втора ръка хора, а после същите тия “пророци”
истерично врещяха срещу небивалия патриотичен подем сред “отписаните гедераци”!
Но въпросът може да бъде зададен и така:
Можеха ли източноевропейците да се разминат с тази
напаст?
Работата е там, че Западът, за да съхрани своето собствено
благополучие и за да отклони ударите на своя собствен лумпениат, изнесе вътрешните си проблеми по посока на
Русия и Източна Европа под формата на комунизъм. И това не бе единственото
прегрешение на западноевропейските правителства – достатъчно е да припомня
настъплението на монголо-татарските орди на Чингиз Хана през 13-ти век,
турското робство на балканските народи и битката пред портите на Виена в края на 17-ти век. България е една от
малкото страни, която бе винаги на страната на губещите в три последователни световни конфликта и през ХХ-ти век, осъдена
по един или друг начин да плаща репарации. Било директно, било чрез система от
заеми. Няма значение дали войните бяха горещи или студени. Винаги сметки за
плащане! Като изплащането бе от Изток на Запад. От “недемократичните” към
“демократичните” страни! Това движение продължава в тази посока и днес, но за
всички е ясно, че не може да трае вечно. Никоя “велика” демокрация обаче няма
да се откаже доброволно от високите си нива на консумация и “жизнен стандарт”,
макар планетарните ресурси да са ограничени и невъзобновими по своя
характер. Тук франкфуртските мислители
стигат до задънена улица.
Комунистическото
превъзпитание на източноевропейските народи бе трикратно: чрез инквизиционно
следствие, чрез концлагери и чрез милиционерски психиатрии. Но комунистите не
отидоха дотам да увреждат в дълбочина душата на един народ. Те се задоволяваха
с едно външно насилие над индивида, което докара умора в самите комунистически
среди. Тази умора се натрупваше с годините и десетилетията на комунистическото
управление. От друга страна, комунизмът
бе единствения начин да се сложи край на източноевропейския лумпениат, единствената
възможност да се приключи с утопиите за “равенство и свобода”, където лумпенът
без да си мръдне пръста ще бъде едновременно равен на Наполеон и Пастьор! С
“гибелта” на комунизма, натрапен ни от силите на Антантата, замряха и
множеството бомбастични заводи и
предприятия в България. В българските реки отново се появиха раци и риба...
По същество липсват принципни различия между либералното
и комунистическото общество – и двете са общества от градски тип. Ще рече, че
центърът на социален и държавен живот се задържа в каменните градове
благодарение на обезлюдяването на селата. Този процес държи модерния човек
вечно на ръба на неврозата. Земята се тресе под краката му, а бъдещето не вещае
нищо добро!
В резултат на това погражданяване на Европа, сме принудени
да признаем, че европейските народи измират с бързи темпове, освобождавайки
пространства за други раси. Природната среда се руши невъзвратимо. Налице е
една перманентна борба с природата, като нейните естествени ресурси се
преработват в техника. Техниката пък продължава да утеснява природната
съставляваща. Както се изразява професорът от Отавския университет – Тинко
Ефтимов: ” Не са страшни гладните, а ненаситните!”. В този смисъл
Франкфуртското училище е продукт на една градска култура, която е в състояние
да съсипе народностните традиции и да затрие националната идентичност, но това
раково образувание не може да вирее извън пределите на градското, унищожавайки
именно средата, която го е създала.
През 1973 Конрад
Лоренц публикува изследването си “Осемте смъртни гряха на човечеството”, където
за пръв път се прокарват паралели между социалното развитие на модерните
западни общества и биологическото развите на раковата болест. Поведението на
демолибералния индивид по всички свои белези напомня за поведението на раковата
клетка в човешкия организъм. Игнорира се съзнаващото общността мислене,
характерно за селските общности, за сметка на индивидуалистичното мислене,
култивирано у членовете на гражданското общество. Общността се отхвърля, а се
възвеличава единичният живот. Ирационалното се приема за изключение,
позитивизмът – за правило.
Тук думата ми не е толкова за франкфуртските “стратези”,
колкото за критиците на Франкфуртското училище, които също като първите милеят
за благинките и екстрите на модернистичната демокрация. Но днес ние, и
източните, и западните европейци, сме
изправени пред решаващ Избор:
Дали ще продължим да си въобразяваме, че сме крайната цел
на Творението, продължавайки стремглаво и еднопосочно да вървим към собственото
си погубление или ще откажем “прогреса в името на прогреса”, за да съхраним
своите все още реални шансове като част от това Творение – една метаморфоза от
линейно-индивидуалистичното мислене към зачитащото кръговрата на Живота
мислене?
След преживените комунистически ужаси източноевропейските
народи са в състояние да извършат един такъв отказ от демокрация и “човешки
права”, осъзнавайки, че в Живота задълженията винаги са в повече от свободите и
удоволствията. Българският културфилософ Владимир Свинтила предричаше значително
по-къс живот на демолибералните утопии спрямо комунистическите на
източноевропейска територия. И наистина - в своите интервенции над Личността и
Общността, либерализмът надмина комунизма във всяко едно отношение.
“Селото има за мисия да принася селяни в града; ще рече,
не простото им доставяне отвън, а изпълването и надвиването на този град от
Духа и Вярата на селячеството с присъщата му революционна склонност”
Dr.
Janko Janeff, “Aufstand gegen Europa”, 1937
Ние,
балканците, сме едни трагични народи. В никога неизкупващо се
страдание обитават душите ни. В похода на нашите праотци към завоевание и плячка е спотаен вопълът
ни. Всякога сме били селяни и воини и никога не сме изпитвали
удоволствие от наука или “обществено строителство”.
Теориите, фикциите и абстракциите са ни били винаги чужди. В безразсъдността и харамийството сме търсили и ще търсим нашето блаженство. Балканджия-демократ! Това е най-голямата глупост, която някога е
съществувала по земното кълбо...
Онова, с което се отличава Европа от нас, е неизмеримата власт на разсъдъка, стремящ се да
установи, обясни и контролира всичко. В Европа винаги е била на
почит общозадължителната истина. Но коя е тази истина? Която не се ражда, а се
измисля, която не извира от една дълбочина и не носи никакво разрешение, която
е едно средство на
интелекта, за да изсмуква чрез
него соковете на
Живота.
Оттук иде и липсата
на какъвто и да е митически елемент в съзнанието на
съвременния
западен човек. Европа се погаври с божествеността
на Духа ни. Тя никога не се помъчи да
се постави на нашето място, камо ли да ни разбере. Накара ни да говорим чужди езици, накара ни да
мислим с чужди мисли, накара ни да носим чужди дрехи. Нашата “демокрация” е
чуждо дело, нашата конституция е заимствана и нашата полиция е безотечествена,
но ние
никога не ще признаем нечие чуждо превъзходство. В
нас остана да живее геният на разбойника!
Ние можем отново да бъдем силни и
здрави. Рано или късно, светът ще
потърси първичното и непокълналото. Човечеството ще се стопи, народите ще
останат. От
висотата на този възглед демокрацията изглежда като разложен труп. Нека
дезинфектираме ръцете си. Всяко разложение е отровно и заразява. Това не ще да разбере все още
западният човек...
Антон РАЧЕВ
Русенски университет
Декември 2003
Използвана литература:
Ефимов, Виктор Алексеевич. Экономическая азбука для
участников производительного труда и домохозяек, для студентов и школьников,
для министров экономики и финансов. Санкт-Петербург, 2003
Ефтимов, Тинко. Вторият закон. Русе, 2003
Класен, Норберт. Принципът на рака. София, 2000
Радославов, Антон. Лихвата е кражба. Русе, 2003
Свинтила, Владимир. Българинът – познат и непознат. Русе,
2003
Свинтила, Владимир. Лицето на Горгоната. София, 1992
Юнг, Карл Густав. Архетиповете и колективното
несъзнавано. Плевен, 1999
Янев, Янко. Есета за Родината. Русе, 2002
Claussen,
Heinrich. Die “Frankfurter Schule”.Denken und Handeln.(Ein Artikel)
Glagau, Erich.
Dr. Janko Janeff – der bulgarische Philosoph. Russe, 2003
Janeff, Janko.
Aufstand gegen Europa. Berlin, 1937
Janeff, Janko.
Suedosteuropa und der deutsche Geist. Leipzig, 1943
Willeke,
Rudolf. Marxismus fuer feine Leute. Das Ostpreussenblatt, 01.04.2000
Willeke,
Rudolf. Lustprinzip gegen Leistungsprinzip. Das Ostpreussenblatt, 08.04.2000
Willeke,Rudolf.Kampfauftrag
gegen den Rechtsstaat,Das Ostpreussenblatt, 15.04.2000