Тази стара душа, съ хиляди преображения, съ хиляди маски на величието и
позора; душата, въ която са бушували бури и която е затихвала въ гробно
мълчание цели векове; душата на светци и алхимици; душата, която днесъ стои
заключена въ някаква всемирна архива, отрупана съ прахъ и проядена; душата на
пантеисти и нихилисти, на въжеиграчи съ разсъдъка и съ онова велико тайнство,
което на тоя разкъсанъ континентъ би могло да носи името религия или блудство.
Днесъ тази душа е разтревожена и слисана като никога; по-слисана е отъ епохата,
когато падна империята на Римъ.
I.
Историята на Европа е пълна съ новозаветни предчувствия, че скоро ще
настъпи краятъ на цивилизацията и че на нейно място ще се яви единъ новъ святъ.
Особено славянскиятъ революционенъ идеализъмъ е пъленъ съ такива видения и
почти всички социални и политически утописти въ Европа не веднъжъ са
предвиждали близкия край на западния човекъ, уморенъ и обезверенъ въ своите
собствени сили. Но никога историята не е била така решителна за съдбата на
света, както днесъ. Днесъ тази история иска да тури край на всички прегрешения,
вършени съ вярата и правото на човека; тя иска сметка за безсрамието на ония,
които вместо истина са проповядвали някакви илюзии и които са обличали цяла
Европа въ блясъците на тези илюзии. Европа е лъгала. Тя е лъгала непрестанно,
създавайки какви ли не авантюри на чувството и магии на понятието; тя е лъгала
и съ политиката и съ държавата си, лъгали са и нейните богове, които никога не
са слизали отъ облаците – тукъ, между земните и смъртните, за да подслушатъ
вопъла имъ и да ядатъ отъ техния хлябъ.
И затуй никога въ жилите на Европа, на средна или източна, на западна или
южна Европа, не е стихвала революционната жажда. Ония маси, които се появиха
преди два века на сцената на западната история, заплашвайки съ своите манифести
да зграбчатъ целия святъ и да го стъпчатъ подъ краката си въ името на единъ
страшенъ миражъ за равенство и братство – тия маси на работничеството не бяха
само едно социално или стопанско явление. Те са по-скоро изразъ на наболялата
европейска душа, която иска да скъса веригите на формализма и лъжата, те бяха
изразъ на вечното негодувание и вечния стремежъ на човека къмъ свобода и
справедливость. За жалость европейската наука не е могла да се проникне отъ
убеждението, че цялата идея за човека се изчерпва съ идеята за свободата и че
историята не е въ края на краищата друго, освенъ постепенния процесъ на
самоосъществяването на свободата. Всички теоритически и митически системи,
които взеха участие въ образуването на категориите на новия западенъ духъ, на
духа следъ падането на Римъ, всички идеи за църковните йерархии на обезличеното
и канонизирано религиозно чувство, за безусловното единовластие на църквата, за
нравственото устройство на личността – всичко това съдействаше не за напредъка,
не за просветлението на човека, а всъщность за неговото обезсилване, за
неговото издребняване, докато най-сетне тоя забравенъ човекъ се превърна въ
някакъвъ уставъ на интелекта и чудовище на механизма. И затуй винаги
европейската история е криела въ дълбочините си зародиша на отрицателното,
революционно начало. Това начало е живяло въ нея, отрупано отъ пластовете на
лъжата и предразсъдъка, и онова, което въ Европа се е наричало досега просвета
и наука –рядко е било просвета и наука, защото не е служило на живия човекъ, а
на неговата сянка. Безкрайна е трагедията на европейската душа, която
непрестанно се е мъчила да се избави отъ бремето на теоритическите хипотези, на
схемите, изнамерени, за да попречатъ на нейното пробуждане.
Може да се каже, че цялата трагика на Европа почива на една постоянно
движеща се диалектика на отрицанието. Принципътъ на противоречието не е
определялъ същината на никоя друга култура и никой святъ не познава насладата
на отрицанието въ такава степень, както западниятъ. Европа притежава цели
системи на световния развой, които почиватъ изключително върху идеята за
противоречието. И ако сравнимъ Европа, с което и да е друго културно царство,
напримеръ, съ древно-гръцкото, ще видимъ, че действително историческиятъ й
животъ се е развивалъ всякога между полярни сили и че тия полярни сили са
поддържали нейното равновесие или са я заплашвали съ гибель. Съзнанието на
гръцкия човекъ беше съзнание за хармонична цялость, за единство, и затова то е било всякога чуждо на каквато и да е разрушителна диалектика.
Не е възможно да се развие тукъ подробно тая мисъль, за да се види, че Европа е
люлката на революционния човекъ, люлката на всички катастрофи, на всички
исторически бедствия и убийства, на всички грехопадения на истината, защото
именно тукъ не е била осъществена идеята за човека, като идея за свободата или
истината.
И ако днесъ Европа е изправена предъ царството на разложението и
безредието, това иде отъ историческия постъпъ и последното решение на световния
духъ – да се справи най-сетне съ “истините” на европейската наука, съ
формализма на машинизираната и хуманистично-християнска цивилизация, която е
пречила за пълното осъществяване на задачите на земното битие. Ние преживяваме сега това последно
решение; то е като великиятъ съдъ на небето. То е решило да разкъса фетишите на
лъжата и да изрови отъ гробове човека, гордия и божественъ човекъ, който е
требало да отстъпи пред насилието и неправдата. Може това насилие да е било
безгранично. Но никога то не може да разгроми творческия човекъ. Защото този
човекъ е силата и вдъхновението; той може да бъде премазанъ отъ варварски
пълчища. Често пъти варварството е побеждавало и опожарявало света. Но подъ
праха на разрушението е скритъ единъ животъ, който рано или късно възкръсва,
облича се въ одеждите на пророкъ или съдникъ и призовава на съдъ всички
грешници.
Такава е съдбата на световния духъ, такава е неговата вечна дионисовска
трагика: никога той не остава веренъ на себе си, на своята собствена истина;
никога той не обича себе си и не се радва на творението си презъ всички епохи
на историята си. Идва единъ часъ на неговото собствено разрешение, единъ часъ,
когато той самъ се изправя срещу себе си и води съ себе си демонически
разговори. Тогава той се обявява срещу своето дело и започва да се ненавижда,
разрушавайки всичко, създадено отъ самия него, всички догми, всички учения за
доброто, за аскезата, за откровението, за протестантството и католицизма, за
идеализма и масовата демагогия. Той се раздвоява, противопоставя се на
собственото си минало, подиграва се съ себе си, изяжда се съ най-свирепа
стръвь.Той самъ си издига кладата на която изгаря епопеята си. Ние преживяваме
тъкмо тоя моментъ въ процеса на световния духъ, който е дошелъ до този
драматиченъ пределъ на своето развитие, осъждайки досегашната си дейность по
най-жестокъ и немилостивъ начинъ. Великото бедствие на епохата е негово дело. И
воплите на нищите днесъ са също тъй негови вопли. Той е, който, за да осъществи
цялото си битие, убива съвестьта, унищожава капитализма, издига барикадите; той
е който е поверилъ днесъ съдбата на света въ ръцете на десетина души и ги е
упълномощилъ да ръководятъ света и да го люшкатъ върху вълните на море, което
носи името Паневропа, Съветска Европа или Национална Европа. Ето защо, всичко,
що става днесъ, е изразъ на историческия маршъ на духа, който се чувствува
неудовлетворенъ, ако самъ не се изпепели. Днесъ той е живъ и динамиченъ като
никога. И може би тъкмо въ неговото самоизгаряне се крие истинската му и вечна
красота. Революцията е неговото собствено отмъщение, краятъ и началото на
новата му легенда.
II.
Европа
загива. Възгледътъ, че днесъ тя страда предимно отъ ударите на стопанската
криза и отъ много неразрешени проблеми отъ економически характеръ, като проблемата
за отношението между индустрията и земледелието, между империалистичния
капиталъ и доктринерския марксизъмъ – е наистина веренъ, но той е
едностранчивъ, защото въ дъното на тази криза се крие не само разстройството на
световното стопанство и неговите парадокси, или опасността отъ златото, отъ
лошата система на картелирането на индустриите и политиката на кредита, на
борсата, на репарациите и военните задължения. Безспорно, всички тия стопански
и финансови проблеми са свързани съ общото разстройство на Европа, каквото
никога светътъ не е преживявалъ въ такъвъ размеръ и съ такова съдбоносно
значение за идеята и напредъка на човечеството. Но въ дълбочините на
стопанската криза се крие въ същность кризата на човека и кризата на свободата.
Стопанската криза е само една отъ мрачните прояви на днешния европейски святъ –
също тъй, както и проявите въ областьта на философския нихилизъмъ и безпътицата
на обеднялото и безидейно изкуство, или въ областьта на демократично
вулгаризирания държавенъ механизъмъ и паламентъризъмъ, или въ областьта на
етиката и възвеличаването на масите за сметка на личностьта. Понятието за
кризата е винаги свързано съ известни временни състояния, които се налагатъ
поради историческата причинность на събитията и които рано или късно изчезватъ
или заздравяватъ. Днешната криза не е обаче такова причинно създадено и
временно състояние. Тя и всемирната криза на духа, последниятъ пределъ на едно
дълго развитие, което най-сетне треба да свърши.
Тъкмо въ това се крие значението на тоя необхватенъ исторически факт, на тази трагедия на човечеството, въ чиито разрушителни действия взима участие и самиятъ Духъ Святъ. Не може той да не вземе участие, защото, както Гьоте предсказа веднъжъ, винаги идва единъ подобенъ моментъ въ историята на света, когато Богъ престава да се радва вече на човечеството и го възвръща въ изначалното му хаотическо състояние. И ако си дадемъ сега сметка за всичко това, което е вършила Европа досега, ако си дадемъ сметка за нейната лицемерна до коварность политика и гавра съ правата на народите, за нейното кощунство съ истината; ако разберемъ, че историята на Европа е пълна съ остроумни формули за оня цинизъмъ, който се нарича изкупление на човека отъ греховете на земята; че знатниятъ и самоотговоренъ човекъ е билъ почти винаги преследванъ; че за сметка на тълпата е била унищожавана силната личность; че заради суеверия е билъ фалшифициранъ дори самия строй на вселената; че заради апостоли на благочестието са били създавани закони противъ живата плъть и живата жажда на чувството; че любовьта е била похулвана; че вместо справедливость са били стъкмявани общозадължителни правила; че живота е билъ преобразенъ въ параграфи; че вместо религия е било формализирано християнството; че метафизиката е била преследвана за сметка на грубите физически нужди и че заради някаква фиктивна наука е било забравено вдъхновението; че са били издигани клади, на които са били изгаряни евангелията на свободата; че хиляди пъти тая свобода е била обесвана, а истината – заплюта; че на познанието се е гледало почти всякога като на алгебра, и че подъ логика се е разбирало някаква въображаема система отъ закони на мисленето; че действителностьта е била схващана като абстракция; душата като мозъчна материя, природата като фабрично предприятие, капиталътъ като смисъль и основа на живота; ако видимъ всичко това, тази страшна история на Европа, дето всеки бунтовникъ срещу истината и робството се смята още и днесъ като вероотстъпникъ, дето е господствалъ и още господства фетишизмътъ на златото и страхътъ отъ байонета . . . ще видимъ тогава, че днесъ наистина е настъпилъ часътъ на отплата, че революцията има право и че тая революция не е само на пролетария, но и на самия исторически духъ.
Безспорно, тая революция не е само една социална революция. Тя няма да има за цель изместването на една класа отъ друга и разрешението на миража за някакво братство и равенство. Революцията, която се подготвя днесъ въ света, е революция на цялото човечество, което жадува да изгради надъ руините и бедствието една нова църква на истината и свободата. Тя ще бъде политическа и религиозна; тази всемирна революция се подготвя всеки денъ, всеки часъ, всеки мигъ. Каква ще бъде нейната форма, това никой не може да предвиди днесъ, защото всяка революция пламва ненадейно и се развива по незнайни пътища. Може би тя ще бъде безкръвна като ренесанса или кървава като християнството и болшевизма.
III.
И въпреки тоя настъпващъ часъ, Европа не иска или не може да се опомни. Но не могатъ да се опомнятъ само ония, които не усещатъ въ жилите си прилива на нова кръвь и за които Европа още продължава да спи непробудно; ония, които ненаситно се занимаватъ съ свикване на конференции и ревизии на договори. Не могатъ да се опомнятъ само тия, които не виждатъ въ далечините пристъпа на отчаяни орди и димящи планети, готови да се откъснатъ и паднатъ на земята.
Какво става днесъ: раздробена на няколко държави, всяка една отъ които се е заградила съ огромни митнически бариери, враждебни за каквато и да е международна обмяна, днешна Европа се забавлява съ проекти и договори. Конференции въ Женева, конфренции въ Базелъ, конференции въ Хага. Никакви практически решения, и то въ единъ момент, когато народите очакватъ не бърза, а светкавична помощь. Никога политиката не е била по-коварна; политика на взаимно недоверие и надпреварване, кой би могълъ да измисли по-сигуренъ планъ, за да се запази или поне да продължи сегашното безсмислено положение на народите. Само конгреси и програми. А въ същото време улиците на големите градове се задръстватъ отъ легионите на безработните и само за осемъ месеци въ Виена се самоубиватъ и хвърлятъ подъ трамваите три хиляди души, безсилни да се борятъ повече съ глада.
Една отъ най-важните причини за сътресението на Европа, която е разрушила вече напълно стопанското и политическо равновесие, особено на средна Европа, е историческата и може-би непреодолима вражда между Франция и Германия. Тази вражда не е само последица на империалистичната политика. Тя има и чисто етически характеръ, защото тукъ се касае не само за държавнически игри, но и за живото бедствие на единъ героиченъ народъ. Франция ненавижда Германия, тъй както самозабравениятъ и заслепенъ отъ богатство буржоа ненавижда нищия. Но тя не знае, че въ душата на тоя нищий гори пламъкътъ на Прометея. – Наистина, отъ една страна небивалъ досега милитаризъмъ, а отъ друга – черите маси на безработните, отъ една страна дипломатическа фразеология, отъ друга – борба, непосилна борба за хлябъ. Тая страна, която е създала всички съдбоносни социални учения и е разрешила проблемите на досегашна Европа по най-дълбокъ начинъ, тая страна е подложена днесъ на камшика на същата тая неправда, противъ която са се борили всичките й представители на високата нравствена мисъль и общественъ хуманизъмъ. Германия е облечена днесъ въ трауръ. Една велика нация на Европа пъшка днесъ разнебитена и омаломощена. Полуживите лица на милионите гладни, които пращатъ жените си на улицата, за да не измратъ децата имъ – не е ли поне това доказателство за жестоката политика на една държава, чиито каси пращятъ отъ злато? Политиката на една държава, която между другото изпраща послания до правителствата за федериране на народите, само за да запази версайлските диктати за миръ; когато надъ единъ народъ вие страшната зима на бедствието, тя не престава да повтаря съ нечувано нахалство своите фрази за свобода и равенство. Ясно е, че при това положение Европа не ще запази равновесие. Но нека се знае, че Франция ще загине първа и ще полудее отъ страхъ заради златото си, което ще падне въ дъното на морето заедно съ нея.
IV.
Оправдание
на революцията. Това не е никакъвъ сантиментализъмъ, никакво славословие на
разрушението. Това е чувство за великото решение на Абсолюта, който се
осъществява въ формите на мировия духъ – решението да срине досегашните
стъклени кули на разума и тираническото владичество на лъжата, като насочи
развоя на света къмъ новъ пътъ. Самото състояние на народите въ Европа
подстрекава тази воля на историческата диалектика, която днесъ повече отъ
всякога се развива чрезъ силата на отрицателното начало. Какво представя съвременна
Европа, ако не единъ гигантски камененъ градъ, разделенъ на няколко части,
които воюватъ помежду си, също тъй както са воювали някога въ Римъ бедните съ
знатните, или както днесъ воюва пролетария съ носителя на капитала, безъ да
усещатъ и едните и другите, че земята се тресе отдолу и че стените на зданята
са вече пропукани. И ако наистина ние се опитваме тукъ да оправдаемъ
революционното начало и да го определимъ като последния моментъ въ развоя на
западния духъ – това не е никакъвъ политически капризъ или някакво отвлечено
гледище, каквото е това на социализма. По-скоро то е изразъ на всеобщото
историческо схващане на народите, които населяватъ днешна Европа, и отъ които
само единъ – италианскиятъ – е смогналъ поне за сега да преодолее трагичния нихилизъмъ
на западната цивилизация и да възвърне политиката и масовото възраждане на
силите си къмъ римския стилъ. Безспорно, тукъ се явяватъ на преденъ планъ още
много противоречия отъ общодуховенъ и религиозенъ характеръ, както и много
парадокси, неразрешими отъ сегашното стопанско съзнание, но не може да не се
признае, че Европа стои предъ най-решителния си завой. Ние можемъ да говоримъ
днесъ за единъ всемиренъ негативизъмъ, който е разрушилъ спокойствието не само
на теоритическата мисъль, но и на всяко възможно развитие на живота въ ония
форми, въ които той се е развивалъ и узрявалъ по-рано, когато съмнението въ
истината не същестуваше, когато социалната и международна солидарность беше
по-искрена и когато Европа не беше се разделила на капиталистични лагери,
каквито представятъ днешните южноевропейски или източноевропейски капитали въ
противоположность къмъ руския или американския капитализъмъ.
Но каквато и да бъде революцията, която днесъ или утре ще пламне въ Европа – наситена на неизпълни решения и конференции за миръ – треба да се каже, че съ нея съвсемъ не се изчерпва политическата и духовна агония въ света. Не искаме да посочваме тукъ участието на други, извъневропейски сили при разрешението на проблемите на Европа, а ще отбележимъ само, че историята на западния политически човекъ влиза днесъ въ една съвсемъ нова фаза. Това е срещата на Европа съ Русия, на национализма съ болшевизма, на абсолютната държава съ класовата диктатура, на Хитлера съ Ленинъ. Опасностьта отъ чисто политическа революция, като дело само на пролетария, е действително голяма въ Европа, за да се мисли, че възраждащиятъ се национализъмъ ще може да извърши преображението на европейската душа безъ сътресения. Руската стихия е отдавна проникнала въ глъбините на Европа и е започнала да влияе върху мирогледа и живота й. Но тая стихия среща голямъ отпоръ отъ страна на националната опозиция, къмъ която принадлежатъ всички национално вдъхновени потомци на идеята за нацията като невидимъ гений, като митическа сила, която живее и се просветлява чрезъ себе си. Особено въ Германия националната опозиция расте всеки денъ и взима заплашителни размери не само срещу пролетарското движение, но и срещу съществуващия официаленъ редъ и срещу оная издребняла идея за държавата, върху която се крепи днешниятъ парламентаризъмъ и кято отдавна е разкъсала връзката между държава и народъ, между власть и личность. Това, което действително се извършва днесъ въ дълбочините на немската душа, е процесътъ на нейното прераждане; то е мистическо тайнство; то означава възвръщане на народния политически духъ къмъ чистотата на германската раса. Но същевременно то означава най-решителна съпротива срещу руския болшевизъмъ, срещу всеки опитъ въобще да се унищожи самосъзнанието на народа и да се примири съ международните форми на политиката. То е революция на националния гений, възкресението на Бисмарка.
И тъкмо този възраждащъ се национализъмъ, който отново възвестява и осветява силата на личностьта, създавайки системата на обществените дистанции и къмъ който се стремятъ днесъ всички европейски държави, означава решителната среща на Европа съ Русия, на западния съ източния славянски духъ. Споровете, които са се водили въ продължение на цели епохи въ руската публицистика и въ спекулативна идеология и които разделиха интелигенцията на славянофили и западници – ще получатъ по тоя начинъ последното си разрешение, колкото и страшно да бъде то. Никога Европа не се е срещала така близо съ славянската стихия. Може да се каже дори, че тя е отбягвала винаги тази среща, която, впрочемъ, рускиятъ духъ никога искрено не е търсилъ, предвидъ своеобразната си структура и своята противоположность къмъ формите на западния културенъ типъ. Но днесъ тая среща става въ името на общото политическо развитие на човечеството. Тя е последното заключение на политиката на световната история и на световната съдба. Дали ще победи Русия, или ще загине тя предъ нашествието на германо-римския национализъмъ – това е въпросътъ на близкото бъдеще. Съ разрешението на тоя въпросъ ще се разреши най-сетне и месианската утопика на славянството.
V.
Но изгледите за тържеството на национализма са големи. За това тържество на национализма, който се стреми да избави Европа отъ анархията на ценностите, а заедно съ това да учреди ония начала, които биха обусловили културата на единъ новъ и расовъ човекъ – съдейства не само близкиятъ разгромъ на целия световенъ социализъмъ и особено на лъжепролетаризма, който не е способенъ да се справи съ историческия ходъ на света, както и съ психологията на масите. За неговото тържествуване съдейства още единъ другъ фактъ: упадъкътъ на европейската демокрация. Днесъ тази форма е станала безжизнена и затова ненужна. Каквито и да са методите и системите на държавното управление, винаги те се раждатъ и развиватъ въ дадено историческо време и стоятъ въ пълна зависимость къмъ цялото духовно строение на епохата. Тъй беше и съ демократизма, и тъкмо въ новите условия на днешния политически и културенъ животъ треба да се търси причината за залязването на демократическия режимъ, последствията на който се изразиха въ безогледно нивелиране на личностьта и унищожение на ценностните различия. Въ действителность, никога демокрацията не е била осъществявана напълно. Европа е била управлявана не отъ формални демократични кабинети, а само отъ отделни личности, като почнемъ съ автократичната система на съветска Русия и свършимъ съ абсолютната корпоративна държава на фашизма. Не само технически, но и психологически причини правятъ демократизма невъзможенъ, особено въ новите европейски държави, дето всеки денъ нараства масовата сила, която не може да се ръководи и владее днесъ чрезъ никакви демократически методи и дето стремежътъ къмъ запазване душата на нацията приема романтически патосъ. Най-новата политическа история на Европа се е развивала въ явна противоположность къмъ принципите на демокрацията, която винаги е оставала само една форма и която е имала само метафизическа реалность въ идиличния мирогледъ на Русо. Народите са се управлявали и ще се управляватъ отъ личности. Демокрацията не е била никога достатъчно силна да се справи съ инстинктите и деспотизма на тълпата и да утвърди всеобединяващия духъ на държавата.
Победата на национализма, която ще означава победа на разума надъ мнозинството, на силата надъ несигурните методи, на държавата надъ съсловните конфликти и на народното единство надъ диктаторските авантюри – тази победа ще бъде, безъ съмнение, силата, която ще възвърне Европа отново къмъ идеите на Гьоте и романтиката. Действително, никоя друга епоха не е тъй сродна съ днешното национално пробуждане. Романтичниятъ век не беше някакъвъ епизодъ въ историята на европейската душа, а напротивъ, нейното истинско осъществяване, нейното единствено осамосъзнаване, следъ упадъка на средновековието. Може-би за пръвъ пътъ презъ тази епоха на символика и вдъхновение се беше пробудило сърцето на първичния човекъ. Европа, която беше вече изпитала безсмислието и варварството на толкова лъжливи проповеди, можа да си отдъхне едва въ мистичните мирогледи на романтиците, които първи се обявиха срещу безчовечието на цивилизацията, чувствувайки, че не въ формата, а въ живота, не въ масовата хипноза, а въ самосъзнанието треба да се търси идеала на човечеството. И в тая насока, да се възвърне битието отново къмъ неговата органическа цялость и да се даде най-сетне право и на ирационализма. Романтиката смогна да създаде едва ли не единствената теория за държавата, която има значение за нашето време и която може да оправдае въобще необходимостьта на държавата. Това е идеята за държавата като националенъ организъмъ – макроантропосъ. За романтиците тази идея се изразяваше въ единството на всички първични елементи, които образуватъ същината на народа и които създаватъ и завършватъ неговата история. Въ този смисъль държавата не е никаква случайна организация, никаква формална гражданска общность, която служи само на интересите на отделната личность. Тя е безусловна самоцель и единствената възможность за осъществяване на творческия и свободенъ животъ. Тя е въплъщение на нравствените сили на нацията, нейната висша действителность, и затова не е чудно, че единъ отъ най-големи философи на романтиката отъждествява държавата съ абсолютния или божественъ духъ.
Разбира се, никога ние не ще можемъ да повторимъ истинския стилъ на тази епоха. Но не може да се отрече, че романтичниятъ национализъмъ, колкото и метафизична да изглежда неговата идея за държавата, днесъ се явява отново и въ много по-стихийна форма. Величието на нашето време се състои тъкмо въ възраждането на романтичния духъ, съ тази само разлика, че тогава той беше твърде слабъ, твърде неженъ, за да устои срещу пристъпите на варварския материализъмъ. Днесъ тоя духъ се явява отново въ Европа, много по-мощенъ и по-решителенъ оттогава, защото има за цель да спаси света и да оправдае сътворението.
Затова не е странно да се твърди, че възобновяването – или по-добре – прераждането на Европа, ще почне чрезъ създаването на могъщи, национално обособени и живи държави, които да направятъ възможно осъществяването на цялостната личность, създавайки оная обществена йерархия, безъ която никога не биха могли да се различатъ ценностните понятия и да се предизвика борбата за надмощие и борбата за напредъкъ. Необходимо е държавата отново да застане начело на истинското развитие на народите и да се разбира тя не като външно сглобенъ апаратъ и като начало на насилието, а като изображение на народните сили, като единствено царство на свободата и обективния дух, за да могатъ да се оправдаятъ думите на Харденберга, че за да станешъ човекъ, необходимо е да бъдешъ членъ на една държава.
И ако тия държави, които днесъ, онеправдани или оправдани – живеятъ още съ призрачни цели, изпущайки отъ ръцете си юздите на оная дива, алчуща стихия, която иде отъ Изтокъ и която заплашва да срине замъците на конгресите и Обществото на народите, всички международни бюра на труда и палатите на международното правосъдие – ако тия държави не се сепнатъ, не се върнатъ къмъ себе си, къмъ мита на народния духъ и не създадатъ отъ себе си могъщи организми, които да дишатъ чрезъ себе си и отъ себе си – тия държави още утре могатъ да се превърнатъ въ зловещи руини и да останатъ само като следи въ историята на една циркова трагика.
сп.”Златорогъ”, година XIII, кн. 1, януарий 1932